2010-07-30

ЛОНДОНСКИ БЪЛГАРСКИ ХОР НА ГОСТИ В БЪЛГАРИЯ

От 4 август 2010 година, Лондонски Български хор е на турне в България и ще участва в събора в Копривщица на 6 и 7 август, ще има концерти в Пловдив - на 8 август от 20,00 часа на централния площад, на 10 август в гр. Стара Загора, от 19,00 часа в салона на Драматичния театър, на 12 август от 19,00 часа на първа сцена на Джаз-фестивала в Банско.
ЗАПОВЯДАЙТЕ!
Диригентът на хора Деси Стефанова - едно бивше загорче, организира и среща на хора с децата от ансамбъла. На срещата ще присъстват и приятели на "Загорче" от ансамбъл "Хоро" от Токио - Япония. Очертава се една голяма международна среща на приятелите на българския фолклор от България, Великобритания и Япония. Това, разбира се, е чудесно!

просто или сложно...

Ансамбъл „Загорче” е създаден през 1977 год. на основата на съществуващи от 1957 година съставки – школа за народни инструменти, по-късно – хор, а от 1963 – и танцов състав. Негов главен художествен и административен ръководител от 1980 година досега е Венелин Кръстев – хореограф и психолог, диригент на оркестъра Красимира Манчева, диригент на хора – Антоанета Крумова и композитор на музиката – Кирил Тодоров.

Ансамбълът има специфичен облик. Автентичния материал се обработва по уникален начин и е предназначен специално за възрастта на децата-участници. Тук фолклорът не се тълкува, а е нещо присъщо на самите деца и не е принадлежащ само на техните баби. Той се превръща в тяхна игра, в начин на осмисляне на света.

От 1980 година досега, ансамбълът е изнесъл над 2 000 концерта както в страната, така и в повече от 800 селища във всички страни на Европа. Завоювал е званието „Представителен ансамбъл на Република България” и много други отличия и награди. Десетки хиляди европейци за първи път се докосват до културните ценности на България чрез спектаклите на „Загорче”, изнасяни включително в най-големите градове на Европа – Лондон, Париж, Брюксел, Хага, Страсбург, Стокхолм, Барселона, Истанбул, Прага, Варшава, Москва, Виена и много други.

От 1992 година насам, ансамбълът е Сдружение с нестопанска цел и самофинансира дейността си, менажиран от административния и художествен ръководител Венелин Кръстев.

Тук накратко трябва да споделя опита от педагогическата си работа и сядайки да пиша, разбирам колко трудно е това. Всеки опит е специфичен и е в зависимост от конкретните обстоятелства. Разбирам, че съм облагодетелстван от факта, че при мен децата идват не по задължение, както е в училище, а по волята на своите родители, което е предимство, защото в лицето на родителите намирам сътрудници и поддържници при осъществяване на целите си. За съжаление това е голяма отлика от условията на работа в училище, където често родители се намесват в работата на учителите – обикновено с „добри” намерения.

Работата ми с децата от Ансамбъл „Загорче” продължава повече от 30 години и това е добър стаж за натрупване познания и умения. Още в началото ми стана ясно колко трудно е човек да предава знания на малките хора – леснодостъпно, интересно, ефективно. Материята, която преподавам – танци – сама за себе си е интересна, или по-скоро би могла да бъде интересна. Казвам това, защото съм виждал и отегчение и нежелание на деца да се занимават с танци. По-често родителите са инициатори за участието. Оттук нататък, обаче, моя е грижата да създам траен интерес у детето. И първото нещо, което отрано разбрах е, че трябва да преподавам по начин, който да предизвика този интерес.

Танцовото изкуство е трудно занимание, изисква включването, участието на много лични качества от участника. Първия проблем с който се сблъсквам е, че децата не знаят точно какво е това, а и с липсата на способност да концентрират дълго време вниманието си /в ансамбъла се записват за участие все по-малки деца – между 4-5 годишни, продиктувано от желание на родителите – ще цитирам една майка: „Защото се страхувам от улицата”/. Затова първото нещо, което правя е да науча децата на внимание и любопитство. За целта използвам една теза, която дълбоко е залегнала в основата на моята работа от години – антропомаксимологичната. Най-общо в нея се твърди, че възрастните доста самоуверено определят нивото на възможностите на децата да възприемат познания. Оттук следват и редица ограничения за детето, наложени изкуствено от педагозите. Всяко дете има различен потенциал да възприема, осмисля и запомня някакъв учебен материал. Но ние не можем да измерваме обективно тези способности. Затова налагаме изкуствено някакви усреднени, определени от нас прагове на преподаваната информация, които мислим, че са еднакво или поне близки до възможностите на повечето деца. Оттук автоматично следва изгубването интереса на голяма част от децата към преподавания материал, особено на по-будните. Затова в своята работа ползвам средства малко противопоказни на общоприетите методи – вместо с лесното, започвам с най-трудното, което може да бъде научено от детето. Не очаквам резултати. Старая се само да покажа колко хубаво е да можеш да правиш такива сложни и красиви неща, да предизвикам желание за познание и възможности. След известно време постепенно започвам да връщам нивото от синтезираното, към аналитичното. Показаните сложни комбинации разделям на все по-малки части, които накрая се свеждат до съставните елементи. Тяхното усвояване вече става по-лесно, защото децата ги възприемат като нещо вече познато и като нещо по-лесно спрямо голямото сложно. Тази „игра” на запознаване ту със сложното, ту с простото продължава известно време и дава възможност за относително кратко време децата да усвоят материал изглеждащ доста обемен и сложен за възрастта им. В този процес никога не си казвам – „не, това не е за тях”. Това е и основата за поддържане концертния състав на ансамбъла в една възрастова граница, която да го определя постоянно като детски. В концертния танцов състав средната възраст на участниците се поддържа в границите на 5 – 7 годишни деца. В същото време те изнасят спектакли на техническо и художествено ниво не по-лошо от това на тийнейджърите, които са работили доста по-дълго време в тази насока.

„Интересно” е ключовата дума в начина на преподаване. Да създадеш интерес и желание у детето да усвои точно този материал, защото го смята за необходима добавка към своите знания и умения. Да създадеш потребност, да мотивираш...Успея ли, няма нужда да налагам изкуствено авторитета си. Децата сами разбират, че аз знам нещо, което им е потребно и бих могъл да ги науча. Аз съм техния помощник и не стоя срещу тях, а до тях. Това е и базата на добрата дисциплина – тя се самоналага от факта на осъзнаване потребността, а аз – като източник на удовлетворяването й. Всичко това превръща процеса не само в преподаване на нов материал, а и във възпитателен. Затова естествено необходимите почивки от физическото участие се запълват с разговори по различни теми, произтичащи от конкретната ситуация, но целящи възпитаване на качества, които са необходими за практикуването на тази дейност. Ансамбъл буквално означава „всички заедно”. Това задължително включва взаимопомощ, съединяването на всички в една цел, общо ниво на постиженията за да има равно участие и допринасяне за общото качество, чувство за отговорност към другите и към целта, и т.н. Детето, което се качва на сцена, за да показва най-общо културни ценности, трябва да бъде „окултурено”, достатъчно възпитано, за да допринесе за резултата. Разбира се това става не само в залата, а и в онзи съвместен живот, който децата преживяват в различните моменти – лагер-школи, концерти, турнета и други. Авторитета на всяко хлапе започва да се изгражда не от възрастта му /в ансамбъла едновременно работят деца на възраст от 5 до 18 години, като по-големите са оркестранти и хористки/, а от неговите способности, комуникативност, съпричастност с общите идеи. Огромна е помощта, която ми оказват по-големите, вече усвоили не само познания, но и правила на поведение деца, които по-бързо от мен успяват да предадат опита си на по-малките. Това мултиплициране на ефекта е много важна част от цялостната работа и аз търся начини да стимулирам процеса. Понякога се появяват и деца надарени с такъв набор от качества, че бързо надминават по постижения по-големите участници. Не рядко явление е те да поемат лидерски позиции и функции дори над по-старите участници.

Предимствата на „възпитание чрез изкуство” са очевидни. Самата материя предполага анализ на образи, където се разглеждат и морално-етични проблеми и теми, изучаване на чисто технически умения, които съдържат в себе си необходимостта от съпричастие, заедност в правенето на нещо и това само по себе си възпитава. Например поддържането на една композиционна фигура в едно динамично движещо се множество изисква пълен синхрон, взаимопомощ, съобразяване с редица фактори. А и самото танцово изкуство активира динамично състояние на мозъчните процеси. Това е едно сложно отрениране на мозъка, подобно отренирането на мускулите - да работи включвайки едновременно много сектори, на много бързи обороти. Непрекъснатото оценяване на различните компоненти - частите на тялото, ритъма, изключително бързо променящата се среда и с голям брой променливи в рамките на кратко време, както и бързата ответна реакция, е една огромна тренировка работата на цялата нервна система на детето. Не случайно американски и кубински учени обявиха резултати смайващи в същността си - че дори бавно развиващи се деца занимавани с танци, бързо приближават по възможности нормалните си връстници.

Това, което пиша тук е само кратка наброска от всичко, което се случва в един процес – може би най-сложния от всички човешки дейности – педагогическия. Не знам как този опит може да бъде пренасян при обучението на децата в други дисциплини и при други обстоятелства, но се надявам нещичко да бъде полезно за Вашия читател.

Магистър по психология
Венелин Кръстев